Get Adobe Flash player

ЛЕКАР – разказ на Мартин Ралчевски

stethoscope 150x150 ЛЕКАР   разказ на Мартин РалчевскиМила мамо,
Откакто напуснах България, животът ми потръгна на толкова бързи обороти, че вече, както сама знаеш, трета година, все не ми остава време да седна и да ти разкажа подробно за себе си. Вчера обаче ми се случи нещо необикновено, което не мога да премълча.

Ти знаеш, че Ню Йорк е огромен град, в който има всичко. Освен многото университети, има хиляди магазини, ресторанти, коли, къщи, паркове и най-същественото – милиони хора. Те са забързани и често груби. Това обаче ми правеше впечатление само в началото. Сега вече не ги забелязвам. За мен хубавото е, че се намирам именно тук, защото макар и да звучи малко изтъркано, Ню Йорк си остава градът на неограничените възможности. Един мой преподавал, по биохимия, обича да казва, че най-важното нещо в този свят е адаптивността на индивида. Колкото по-адаптивен е той, толкова по-големи шансове за успех има. И е съвсем прав! Аз съм напълно отдаден на заниманията и, крачка по крачка, се доближавам към голямата си мечта. Знам, че щом стана лекар, всичко ще се промени.

Щом се дипломирам, после ми трябва само година стаж в някоя болница и след това мога да започна частна практика. А започна ли частна практика тук, само за пет години, ще стана милионер. Всичко това обаче съм ти говорил вече, още докато бяхме заедно, и ти го наеш. Пътят, по който съм поел, е труден, но славен, както са казали хората. Като това, за трудността, съвсем не са празни приказки. Понякога толкова много се уморявам, че забравям кой съм всъщност. Случва ми се по цели седмици подред да не мога да вдига глава от книгите. Само учене, учене и пак учене, в паузите хапвам нещо набързо и пак залягам над учебниците. Ти ме познаваш и знаеш, че винаги съм бил амбициозен и учението никога не ме е плашило, но да ти призная, напоследък напрежението ми идва в повече. Тези състояния на умствена преумора не могат да се преразкажат с думи. В подобни моменти често ми идва да зарежа всичко, но после бързо си припомням, че усилието ми ще се възнагради и това ми дава сили да продължа.

Но да преминем към повода, който ме провокира да напиша това писмо. В четвъртък, тоест вчера, тъкмо да започнем следобедните занимания и, по принуда, затвориха университета. Причината бе, че някой се бе обадил, че в сградата имало бомба. Разбира се, бомба нямаше, но ни изпратиха всички по домовете. На практика се случи така, че аз получих почивен полуден, а не бях имал такъв от пролетта. Първата мисъл, която ми дойде, бе, че това е добър шанс да поуча по-усилено по алергология, защото в тази област имам най-много трудности. Тръгнах си с тази мисъл, но виж какво нещо е съдбата – явно не ми беше писано да уча този следобед.

След метрото винаги взимам автобус за няколко спирки. Пътят минава близо до „Оушън Брииз Парк“ и аз, всеки път, с известна завист, гледам към разхождащите се там хора. И така, както обикновено, поех с автобуса за вкъщи, но, когато наближих парка, нещо в мозъка ми сякаш просветна и аз, напук на плановете си, реших да сляза и да повървя малко сред зеленината. Тръгнах по една алея, ей така, без ясна цел. По едно време съзрях в далечината морето и ми стана някак мило. Спомних си как някога в България, когато бях малък, всяко лято ходих с теб и татко на море. Умилих се и закрачих към брега. Стигнах до пясъка, а после и до водата. Доближих се и, като неразумен малчуган, реших да я пипна, без да си намокря обувките. Е… да, ама не стана така, както я мислех. Една вълна ме изпревари и ми заля краката. Отстъпих назад, събух се и седнах на пясъка. Не помня колко време съм стоял така. Бях като хипнотизиран от прибоя и не разбрах кога и как се приближи и седна до мен онзи старец. Представи ми се, а аз веднага го усетихче не е тукашен. Съвпадението беше невероятно, но се оказа българин. Той така сладко ми заговори и омая, че съвсем забравих за мокрите си крака и че трябваше да се прибирам да уча. Къщата му бе наблизо и човекът ме покани у тях. Даде ми нови чорапи и ми предложи чай с бейлис. Стоплих се, отпуснах се и се сприятелихме. И така, изслушах одисеята му. Казваше се Благовест и беше родом от Велико Търново. Дошъл бил нелегално в Америка през седемдесетте години на миналия век и стъпка по стъпка, както сам се изрази, за по-малко от тридесет години, изградил живота си от почти нищо, до напълно изплатена къща с четири спални, собствен малък бизнес и прилична спестена сума в банката. Разкри ми още, че от около година бил предал бизнеса изцяло в ръцете на децата си и се е оттеглил напълно. Първото нещо, което сторил, когато се освободил от задълженията си, било да посети България, за да я разгледа. Кацнал в София и оттам веднага се запътил за Търново. Там обаче се оказал като в „небрано лозе“. Станало му мъчно, като видял в какво се е превърнала родната му къща, решил да я оправи и да остане там до края на дните си. Върнал се в Америка и споделил намерението с децата си, а те, представяш ли си, го сметнали за луд и му се присмели в очите. Тогава той получил инсулт и едва не си заминал. Прескочил трапа, но животът му се преобърнал на сто и осемдесет градуса. По неговите думи, в онзи момент, осъзнал, колко суетно е всичко, което с толкова труд е изградил, и изпаднал в отчаяние. Човекът беше много искрен и целия трепереше, докато ми говореше. Гледката беше покъртителна. Ние, „докторите“, имаме конкретна дума за това състояние, но сега няма да те занимавам с тия неща. Искам да ти кажа само обаче, че с чистосърдечността си този мил дядо успя да ме предразположи и постепенно стана така, че и аз, на свой ред, му се разкрих. Като ме изслуша и разбра към какво се стремя, той отиде в другата стая и донесе оттам една пачка долари. Сложи ги на масата и ми каза, че мога да ги взема, но само, ако му обещая нещо. В първия момент си помислих,че това е някаква шега, но той беше каменно сериозен. Попитах го колко е точно сумата и когато ми отговори, силно се заинтересувах. И… виж какво стана после. Аз „наострих“ уши, а той взе парите и ме плесна с тях през лицето. „Тези пари са твои – рече ми той. – Купи си билет и още тия дни се върни в България. Остави тези планове за сполука тук, а иди и остани близо до майка си, защото тя сигурно е вече на възраст и това може да са последите години от живота й.“

Тази реплика, успя да ме жегне и да се почувствам виновен. Затова и реших да ти напиша някой ред. Но паралелно с това не загубих здравия си разум и разбрах, че дядото всъщност иска от мен нещо невъзможно. Казах му, че няма смисъл да говорим за това, но той ме помоли все пак да си помисля и утре да му се обадя, за да му съобщя решението си. Прецених, че няма нищо да загубя, ако му обещая и, без да се замислям на сериозно, се съгласих. Прибрах се, изкъпах се и седнах пред учебниците. Гледам ги, ама нищо не ми влиза в главата. Поколебах се и включих компютъра. Да се купи билет до България, беше възможно наистина и в последния момент. Дълго стоях пред монитора и се чудих какво ли би станало, ако наистина го сторя. В главата ми се занизаха едни интересни картини и… откарах часове в този унес. Накрая се получи така, че за пръв път от много време насам, си легнах, без да прочета и един ред от медицинските си книги. Изкарах тежка нощ. Едвам дочаках сутринта и веднага му позвъних, за да му кажа, че се отказвам от оещанието си и че няма да взема парите. Вдигна обаче дъщеря му и ми съобщи ужасната новина – дядото бе починал тази нощ.

Не съм суеверен и мисля, че никога няма да бъда, но неочакваната поява на този дядо, а после и тази странна последователност в събитията, ме накара да се позамисля над някои неща и да погледна към бъдещето малко по иначе. Затова сега ще бъде съвсем честен с теб, мамо. Моля те, да ме разбереш правилно. Искам ми се да се върна, но не мога! Не мога просто, ей така да зарежа следването си по средата. Нали ме разбираш? Аз си направих изводите от тази среща и когато завърша, най-тържествено ти обещавам, че ще го направя. Не ти обещавам обаче, че ще остана завинаги при теб – това би било неразумно. Но определено ще се върна поне за няколко месеца. Така че вече може да започнеш да броиш дните. Времето ще се изтърколи бързо. Няма да усетим как ще минат следващите три години. Това, все пак, са някакви си само три години. Докато се обърнем и пак ще сме заедно.

С обич,
Георги

Е П И Л О Г

След изминаването на трите години Георги удържа на обещанието си и,  щом се сдоби с така желаната диплома, се завърна в България. От летището обаче той пое не към дома си, а към гробищата, където го „очакваше“ майка му.

Георги никога повече не се завърна в Америка. В България създаде свое собствено семейство и стана баща на две прекрасни и здрави деца. С времето успя да се наложи като добър и търсен лекар.
Днес той помага на хиляди нуждаещи се и отрудени българи.

ПОСВЕЩЕНИЕ

В памет на Доц. Д–р Цецо Душкин (1959 – 2011 г.), който предпочете вместо да работи в Съединените щати за 100 хиляди долара годишна заплата, да работи в България за 5 хиляди долара на година.
Бог да го прости.

Ексмът,
Англия
Ноември, 2011 г.

Блог на Мартин Ралчевски:
ralchevski.blogspot.com

——————————

Desi said:

Публикувах този разказ в моя блог с разрешение на автора. Като бивш емигрант, темата ми е много близка и знам , че хиляди българи са напуснали родината си с идеята да спечелят пари и да се завърнат тук, за да реализират мечтите си тук, при своите близки. Много често обаче се получава така, че свикват с новия си живот и така мечтаното завръщане се отлага все повече във времето, докато накрая стане една неосъществена реалност, която емигрантът иска някак да завещае на децата си, често родени в смесен брак. Емигрантските деца обикновено не могат да разберат тази чужда за тях страна, с нрави, които са груби и доста непривични и настояще, което изглежда толкова различно от носталгичната картина, която им е била рисувана от техните родители.  Как да обясниш съвместителството на чалгата, простотията и мръсотията заедно с патоса в речите, когато стане дума за Ботев, Левски, народната музика, тракийските съкровища, Рила и Пирин? Единици разбират тази държава, която с право понякога наричаме Абсурдистан, още по-малко я обичат и съзнателно избират да живеят тук с тайната надежда да променят нещо дребничко към по-добро…

3 people like this post.

2 Responses to “ЛЕКАР – разказ на Мартин Ралчевски”

  • Деси, аз не съм бивш емигрант, но сърцето ми е при най-любимите за мен хора – на повече от 2500 км. За съжаление или не, те се променят. Особено с динамиката и пулса на днешният ден …

    За тях вече не е важна историята, езика, културата, природата, дори родината, а това, което им дава другата държава. Тъжно, но факт, който трябваше да разбера-осъзная-приема съвсем наскоро …

    Животът е кратък – в него, всеки сам трябва да намери своето място и да бъде щастлив, по своему. А аз – да се радвам за тяхното щастие …

    Благодаря за споделеното.

  • Desi:

    Ади, всеки има свой път,който да извърви. Най-лошото обаче е ако живееш твърде дълго с намерението да направиш нещо, но все го отлагаш заради “по-важни” неща, докато не стане твърде късно. А обикновено се касае просто за липса на смелост и избор на пътя, който ни се струва уж по-лесен, а взема от нас много повече. Аз се радвам, че когато трябваше да направя избор между “тук” и “там” послушах сърцето си, за мен се оказа правилният избор. Не казвам, че за друг на мое място това би бил правилният избор обаче. Човек трябва да е в хармония със себе си, за да може да я “пренесе” и около себе си.

Leave a Reply

Коментари
Времето лети…
May 2017
M T W T F S S
« Jun    
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  
Скучни цифри