Get Adobe Flash player

Ялена*

/ Легенда за Милеви скали/

Автор**: Деси Неделчева

momiche s praskovi maistora Ялена*

Владимир Димитров-Майстора - "Момиче с праскови"

Бог ме милостив към душата на младата Параскева и взе душата й в жаркия предиобед на 28 юли. Същата сутрин, рано още, по хладина, тя роди дъщеря си в малката дървена барака високо в планината. По него време вятърът тихо разнасяше шума на гората, а птиците сънливо дремеха по клоните под първите лъчи на слънцето. Когато детето проплака, огласи сякаш цялата планина, дърветата раздвижиха клоните си също крайници някакви, ръце, разлюляха листенцата си, зверовете се размърдаха неспокойно в бърлогите си, някаква птица се скара кресливо на друга, дошла прекалено близо до гнездото й и Параскева за пръв път от няколко месеца насам се усмихна, помисли си – Все едно Господ сам е пратил ангелите си да благословят детето ми.

- Кръсти я Ялена, мале – каза и след няколко часа издъхна.

Дълго време после старата гада откъде дъщеря й бе измислила това странно име, понеже в техния край нямаше такова име. Сигурно иде от “алена”, питаше се и гледаше червендалестите бузи на малката, доде я притискаше до гърдите си. Що за име, казваше си, ала не посмя да премине волята на дъщеря си и да нарече малката иначе. Много страда Параскева. Тъй и не успя да бъде щастлива и майка й искаше поне това да направи за нея.

Параскева обичаше Пламен още от малка. Пламен също я заглеждаше, но когато дойде да я поиска, баща й не я даде. Хубава беше Параскева, от добро семейство, а Пламен малко земя имаше и само един дръглив кон. Ще я омъжа за васил Радин аз, кроеше планове баща й и прави, струва, наистина на Васил я даде.

Хубава сватба дигнаха, много народ се стече и два дни гайдите пищяха в малкото родопско село. Молеше Пламен Параскева да му пристане, ала не посмя тя да се изправи срещу баща си. Пък и страх я беше, че ако ги хванат овреме, братята й ще убият Пламена. И тъй, омъжи се тя за Васил – хубава булка беше, гиздава, но майка й още тогаз бидя подпухналите й от плач очи и си рече, таз няма да я бъде.

Потъгува Пламен, потъгува, ходеше като гламав по баирите кога нямаше работа, приказваше на птиците, все едно са хора (най-обичаше совите да дебне по мръкнало) и след година и има-няма два месеца и той се ожени. Откъде доведе булката си, никой не разбра. После се разчу, че от Сакар била (други разправяха, че от Самоков уж, но по-късно се разбра, че наистина от Сакар била), сираче, леля й я отгледала. Кротко беше момичето, слушаше Пламена и покорна беше към свекъра и свекърва си. Пламен обаче не се свърташе много в къщи, все си намираше работа в селото, я каруцата на Пенъо Опакото да оправи, я да види счупения крак на Савовата кобила. Меланхоличен стана някакъв, сприхав, само когато случайно видеше Параскева на мегдана да играе на хорото очите му се променяха, светваха, хващаше се и той да играе, но никогаж до нея, дори не я поглеждаше, само краката му пъргаво стъпваха и гърбът му изправен, гърдите изпъчени – напомняше на някогашния Пламен – гледаше го отдалеч майка му и хем му се радваше, хем намразваше Параскева, задето заради нея синът й беше нещастен.
***
Минаха няколко месеца и Параскева се измени. Бузите й поруменяха, очите й засмени, снагата й се поналя. Разхубави се и макар да не беше вече мома за женене, ергените пак я заглеждаха и завистливо цъкаха с език пред Васил. После се разбра, че била бременна.

Какво стана, и нейните родители, и сватовете мълчаха, но един ден я видяха комшиите да тръгва с една каруца, в която беше натоварена една бохча с дрехи, чувал с брашно, малко царевица и фасул. Сама тръгна. Налагаше магарето като бясна, вдигна толкоз прахолия след себе си и повече не я видяха в селото. Запомниха я тъй – на каруцата, с разпилени под забрадката коси, в най-хубавата й носия. хем красива, хем с едно страшно изражение на лицето. Спря каруцата само пред Пламен Станоевата къща, но стоя само миг, после пак шибна магарето и къде отиде, никой не разбра. После чак, след седем месеца я видяха отново, но тоя път тя беше в ковчег и хората избягваха да я гледат, понеже мъртвата не приличаше на оная хубава Параскева, дето преди по-малко от година играеше хоро на мегдана.

Видял беше Васил как гледа Пламен жена му и се беше разгневил. Завистниците в селото също не мълчаха и гледаха да подкадят клюките. Изгони Васил Параскева в яда си, но пък и тя не се прекърши, ами сама събра нещата си и излезе от къщата с вдигната глава. Отиде в малката дървена къща да живее, дето преди това беше на дяда й, вече покойник. Искаше сама да бъде и само майка й от време на време идваше да й носи храна, а в последния месецостана и да се грижи за нея. Баща си беше посрамила и повече не го видя. Не идваше да види дъщеря си. Тъй и не се разбра чие беше детето. Параскева и на майка си не каза. Когато Ялена се роди, имаше пъстрите очи на Васил, но пък после, когато поотрасна малко, характерът й беше също Пламен и едни казваха – на Васила е щерка, други – на Пламена е.

***
Смили се Васил и взе детето при себе си. Отгледа я като своя, макар да се държеше сурово с нея. Омекваше само понякога, като я чуеше да се смее. Смехът на малката му напомняше смеха на Параскева – висок и звънък, огласяваше цялата къща. Пламен се споминагодина след Параскева. Разболя се от някаква болест, казваше жена му, една седмица беше на легло трескав и в петък, пак юли беше, камбаната на църквата заби тежко, на равни интервали и видяха попа да отива към Станоевата къща. Уж болестта го беше повалила, но хората друго разправяха, понеже Пламен си отиде точно година без два дена откакто беше починала Параскева. От мъка по Параскева умря, вайкаше се баба Пена Цековата, комшийка беше и знаеше Пламен от малък, но майката на Пламен я стрелна гневно с очии баба Пена млъкна, но но нали мълвата не можеш я спря и до днес хората тъй казват – отиде си Пламен да дири Параскева на онзи свят. Други даже украсяваха, казваха, че тя му се явявала насън и го викала при себе си, понеже уж бил бълнувал насън и се мятал като риба на сухо, докато спял, казваха също, че не бил луд дето си приказвал с птиците, ами совите му приказвали приказки за Параскева и затуй стоял той толкоз дълго по гората. Това надали беше истина, но беше вярно, че като видеше малката с баба й (нали тя се грижеше за Ялена сега), винаги се спираше, галеше малката по косата, радваше й се, но с една особена тъга, сякаш залък му беше приседнал на гърлото и после, като отминеха старата и внучката й, очите му се насълзяваха и бързаше да се скрие някъде, та да не го гледат хората. Ако не беше Васил, щеше да вземе малката и да я отгледа, мислеше си често Пламен, но знаеше, че Васил никога няма да я даде – дали от гордост някаква, дали от срам или защото Ялена беше единственото, което му беше останало от Параскева, но нямаше да даде дъщеря й.

По-късно Васил пак се ожени, но други деца нямаше. Ялена тъй и отрасна без майка. Мащехата й се грижеше за Васил, но към детето нямаше привързаност, ревнуваше сякаш от нея, а и май малко се страхуваше. Малката беше прозорлива и не само чуваше как мащехата говори за баба й, която Ялена много обичаше, ами и като че ли в душите на хората виждаше. Очите й – едни пъстри, уж блуждаещи, не гледа право в теб, една такава отнесена още от малка беше, а ти каже нещо изведнъж и сякаш в сърцето ти бръкне. “Какви са тия гарвани, които кълват зърното в хамбара ти?” попита веднъж буйча си Петър той се вцепени, но нищо не каза, понеже гузен беше, че го изнудваха. Веднъж беше направил нечестна сделка, а после се разбра и сега го заплашваха, че ако не продаде зърното си евтино, почти на безценица, щяха да го издадат на властите, а за туй можеше да лежи в затвора и тъй предпочете да си мълчи и да е на загуба, но да не позори семейството си. Три деца имаше и жена му беше проклета.

***

Поотрасна Ялена, размомя се. Започнаха да се заглеждат момците по нея, както едно време се бяха заглеждали бащите им по нейната майка. Нямаше красотата на майка си, макар че по свой начин беше хубава., но пък беше дяволита, очите й все шареха, дива една, неукротима, като същество от някакъв друг свят, не приличаше май на никой от родата си. Предсказваше на хората понякога, но никога, когато я питаха. Сама отиваше и казваше – ще направиш еди-какво си, понеже ще стане едно нещо и винаги познаваше. Дарове не вземаше. Идваха понякога, молеха я да им врачува, но тя никога не приемаше, водеше се по някакви свои правила. Отпращаше хората и им казваше простичко “сега нямам какво да ти кажа, някой друг път може да имам” и толкова. Ходеше по горите както Пламен едно време и казваше, че отива да чуе как гората диша. Как тъй диша гората, не беше ясно, пък и Ялена много-много не обясняваше. Бяха я виждали да лежи в тревата под някое дърво, очите й широко отворени, не мигащи, почти като умрели, а после скачаше и започваше да пее из поляните. И понеже дивите животни нямаха страх от нея, селяните я нарочиха за магесница и не смееха много да й казват приказки напреки, че току-вижим турила магия или някое проклятие, макар че тя винаги беше весела и на мравката път правеше. Само когато някое друго дете се присмееше на мъртвата й майка (децата понякога биваха особено жестоки, нали подражаваха на родителите си), очите на Ялена потъмняваха, шареното в тях ставаше мътносиво, а от устата й излизаха бързи, остри приказки, винаги уцелваше в най-болното място на другия, в такива моменти приличаше на хищник, който напада – мълниеносно и без пощада, инстинктивно и без капчица разум. После изведнъж ставаше спокойна, сякаш нищо не е било и се усмихваше, беше добра, но думите й се помнеха месеци наред и тя рядко биваше жертвата, а по-често преследвачът. Нали не познаваше майка си, баб й й бе внушила, че майка й е почти светица и детето изгради някакъв свой образ за жената, която никога не бе виждала, едва по-късно, като поотрасна и започна да “вижда” с ума си, като че ли придоби по-вярна представа за Параскева, тогава започна да разпитва и за Павел. И винаги питаше старата, понеже баща й все говореше с неприязън за миналото, като че се опитваше да го забрави, а баба й все си спомняше разни неща и разказите й биваха увлекателни и живи. Ялена сякаш преживяваше събитията, в които не бе участвала.

После баща й реши да я омъжи. Тъй както навремето бяха омъжили майка й, щяха да омъжат и нея. Много се кара старата с баща й, горчиви думи бяха разменени. Не искаше баба й внучето й да има съдбата на майка си, ала този път власт нямаше и думата й не се ценеше както някога.
-Навремето мъж ми тъй изгуби Параскева, сега и ти тъй ще изгубиш дъщеря си, -рече старата, обърна се и повече не продума на зет си.

А Ялена хубавееше, закачаше се с момците и сякаш нехаеше или не разбираше това, които й бяха отредили. На устата й грееше усмивката на невинността и баща й бе спокоен, че тя няма да се опълчи пряко волята му. Женихът бе избран и Ялена сякаш дори го хареса. Бъчвите бяха напълнени с вино (тази година реколтата беше добра и избите на Пламена бяха пълни с благородната течност), къщата беше стегната, стените-варосани и след няколко дни сватбарска глъч щеше да изпълни дома на Пламена.

Една сутрин обаче комшиите чуха суетня от двора на Пламена, старата се вайкаше с цяло гърло и само ревеше:
- Казах ли ви, аз, казах ли виии, ама пусто да остане, кой ще слуша менее…

Пламен обикаляше, отваряше врати и ги блъскаше в яростта си, а жена му само си мислеше “Слава Богу, отървахме се от тая” и седеше със скръстени ръце на ръба на чешмата в двора. Слугите бяха станали по-ниски от земята, страх ги беше да не си навлекат гнева на чорбаджията.

***
Късно през нощта, още по първи петли, Ялена беше избягала, без да се обади на никого. Нямаше я най-хубавата й премяна (също както навремето майка й си отиде от къщата  с най-хубавата си носия), но чак по-късно откриха, че липсваха и някои мъжки дрехи на един от слугите, както и някои неща на баща й. На слугата беше оставила малко дребни монети да го обезщети за откраднатото, а на баща си беше скътала една своя забрадка, макар да се съмняваше, че с това ще го омилостиви или пък че той ще разбере. За бъдещия й мъж не я беше грижа, макар да съжаляваше за постъпката си. Беше напуснала преоблечена като мъж, гърдите си бе увързала с един накъсан чаршаф, а косата си отряза, когато излезе извън селото и скри под влажната шума в гората. Беше ноември, но снегът още не бе паднал и макар да знаеше, че я очакват сурови и студени дни, тя не се страхуваше от съдбата си. В бохчата си носеше своята премяна, суетата й не й даваше да се раздели с нея, една кърпа, гребен, остър нож и малко храна.

Вървя цял ден и цяла нощ, спираше само за кратка почивка. Преспа под едно дърво, а после пак тръгна. Не знаеше къде я водят нозете й, тялото й не беше привикнало на суровите условия, нали бе богаташка щерка. При все това волята й беше силна, решителността й – непоколебима. Ветровете брулеха зачервеното й лице, нозете й бяха изранени от ходенето, а гърдите я боляха от превръзките, които беше сложила, за да скрие женското у себе си. След три дни храната, която беше взела, свърши и започна да търси корени и дребни диви животни, които да убие, за да се нахрани. Никога не беше правила огън, но беше чувала как се прави и скоро успя да се стопли. Първата жертва на нейния глад беше дребен заек, който успя да убие след много други, които пропусна. Част от месото изяде, а другото остави за по-късно. Кожата остави да виси на един клон, за да изсъхне от кръвта и да може да я използва да топли шията си. В неопитността си бе пропуснала да вземе одеало и вече усещаше как тялото й се втриса и първоначалното опиянение от бягството бе заменено със страх. Далеч виеха вълци, малко по-наблизо чу шум от глиган и се помоли на Бог да й помага. Сгушена, легна пред едни скали, които й пазеха завет от вятъра и тази вечер трескавият й ум преживя първото от много последвали откровения, които Бог й беше отредил.

Изпадна в  някакво странно състояние, като полузаспала, чуваше глас, който й говореше, разкриваше й тайни за природата и за това как е устроен светът, изпълваше я със спокойствие и радост, изцеляваше страховете й и вливаше мъдрост в младия й ум. Подобен глас бе чувала и преди, когато пророкуваше случайно за близки и познати, но то бе по-скоро рядкост и думите тогава бяха студени и безлични, като повели, а сега бяха топли и изпълнени с човещина. Гласът я научи как да оцелява в планината, шептеше й думи за Бог и я напътстваше в молитвите й, изпълваше самотните й дни със смисъл и лишаваше нощите й от страх. Минаха дни, после седмици и един ден Ялена разпозна, че вече не мисли с носталгия за бащиния дом, че съдбата й се е променила и сега е съвсем различна, че тя самата не е като другите хора и не бива да се стреми да бъде, а миналото й е безвъзвратно загубено и не бива да жали по него. Гъстата й коса започна отново да израства, женствеността й напираше под мъжките дрехи толкова повече, колкото бе отхвърляна от момата и колкото по-свята ставаше в молитвите си, толкова повече сияеше лицето й от една скрита радост и удовлетворение.

Продължаваше да се мести от място на място, всяка нощ измореното й тяло намираше нов заслон, а през деня очите й търсеха нови природни красоти, на които да се любуват, душата й беше жадна да опознае всяко дръвче и всеки камък – като малко дете, което за първи път се пуска от полите на майка си. Всеки ден усъвършенстваше ловните си умения, с ножа успя да си направи лък и стрели, но две животни никога не пожертва в глада си – сърната и орела. Сърната – защото очите на благородното животно всякога будеха жалост у нея, напомняха й с нещо на самата нея – големи, влажни, напрегнати, но и спокойни, мъдри, макар и млади. А орел никога не успя да улучи. Летях твърде високо тези князе на скалите, а гнездата им бяха непристъпни за човека.

Понякога срещаше хора по пътя си и гласът винаги й казваше “Кажи му, че се казва Драго; да не убива болната крава, тя сама ще оздравее и още три години ще му е полезна… ” или “Успокой тая майка, тя скоро е загубила рожба. Кажи й, че още две деца ще има…” Ялена винаги се подчиняваше и понеже все още носеще мъжките дрехи, скоро из областта се понесе мълвата, че из горите ходи свят човек, пророк, който знае съдбите на хората.

Дойде януари, малък сечко засвири ледената си песен и жовотът в планината стана труден. Лед и мраз скова земята и само зайците се виждаха да прибягват от време на време по снега, а привечер вълците виеха, търсеха се един друг, глутниците им започнаха все по-често да слизат в равнините, където нападаха кошарите на селяните, понеже горе из планината нямаше достатъчно храна. Настана трудно време и за младата пророчица. Рядко успяваше да намери нещо за храна, а и сега не се срещаше толкова много хора, колкото преди, когато беше по-топло, та да й дадат храна. Лицето й се изпи и изопна, чертите на лицето й се изостриха и придобиха странен образ, тялото й отслабна и понякога силите й не й стигаха да ловува, за да си набавя храна. При все това тя никога не размисляше върху това какво ще се случи с нея, умът й бе зает с много по-важни неща, понякога разговаряше с гласа и го разпитваше как да изцели хората от злите им помисли и да им помогне да се доближат до Бог.

Една сутрин през ранния февруери, когато кокичетата и минзухарите вече показваха срамежливо своите цветове над снега, четата на Милъо Хайдутин я намери под едно дърво, полуизмръзнала и почти умряла.

-Накладете огън и бързо! – заповяда воеводата и смъкно своя кожух, за да увие в него странника. Хвана ръцете му и започна да ги разтрива, после бузите и краката и се маеше как толкова нежен и слаб момък странства сам из планината. “Или е луд, или е много смел”, рече си воеводата и продължи да разглежда лицето на странника, чиято глава беше увита в подобие на чалма. Какви дълги мигли, какви хубави, писани вежди, нищо, че е изпосталял, клетникът, личи си, че е хубавец,- продължи да си мисли Милъо и скоро се укори за греховните си помисли, понеже една такава нежност към момъка беше прекалена.

Скоро четата направи заслон и след няколко часа, изпълнени с бълнувания, Ялена се събуди и сред пламъците на огъня започна да различава лицата на двайсетина непознати мъже, които се смееха гръмко и си разменяха разни шеги.

-Тя твоята, като те види такъв един брадясал и неугледен като мечка, ще те натири обратно в гората, няма да те познае , бре ! – смееше се Велъо на Димитър Мечката, а оня, грамаден наистина като мечка се смееше и той, ама недоволни пламъчета хвъркаха по зенизите му.

-Я го гледай ти, на мама детето се буди! – извика някой, а друг поде:

-Де си тръгнал, бе момко, сам тъй из планината? Майка ти ще те търси с рев из горите, нашия на храбрец тръгнал да ми се прави! – бурен смях разтърси дружината.

-Майка ми не е жива отдавна,- отвърна свъсено Ялена, като се постара гласът й да звучи мъжки, – а ти се не смей, че жена ти сега друг задиря, да се върнеш и дар да й занесеш дето толкоз време сама я оставяш.

-Ще й занесе той, камъчки от планината ще й занесе – Герги се изсмя и другите и те подеха след него.

Ялена обаче продължи без да се смущава:
- Войводо, не води четата към реката, там има засада от турска потеря. Ханджийката Пена от Петрич ви е предала, и в нейната кръчма повече да не ходите! Ще идете в Мелник, там и виното ще ви е по-арно…. Михале, да кажеш на жена си мед да дава на малкия, инак слаби ще са му дробовете и зимно време все ще поледува, а ти Колъо по жени да не ходиш, че голям развратник си станал и никоя няма да те иска после… Тъй думаше на всеки един Ялена, додето каза каквото имаше да казва на всеки един и в изумлението си, както се бяха захласнали, те не забелязаха, че мъжкия глас бе станал малко по-тънък, а стойката на момъка по-кокетна сякаш, понеже е лесно да се преструваш за миг, но по-трудно е за дълго време. Само Милъо Войвода стоеше, седнал в дъното и макар пламъците да не грееха тялото му, то някаква интуиция топлеше душата му и той започна да подозира, че момъкът е всъщност мома.

Така прекара нощта в съмнения и не можа да спи, а когато на сутринта се събуди, реши с хитрост да подмами тоя странник да се разкрие.
- Я виж колко си мръсен, време ти е май да се изкъпеш в реката! – рече той на странника, а Ялена мигом го погледна свъсено, понеже женската й гордост заговори. Как смееше той да й говори така!
- Реката беше твърде далеч, а аз нямах сила да стигна до нея, та затова. – отвърна тихо и се постара да смекчи обидата в себе си.
-Аз ще те подкрепям, хайде!- рече хайдутинът почти заповедно и я хвана под мишницата.
-Пусни ме! – извика тя уплашена и в опита си да се изтръгне стана тъй, че ръцете му минаха през гръдта й и въпреки превръзките той усети момините й гърди. За миг и двамата застинаха, той я гледаше в очите, нейният поглед беше извърнат настрани и забит в земята, после той я пусна като попарен и рече:
-Що дириш тука сама?А? Смъртта си ли си тръгнала да дириш?
-Аз… Аз… Не е твоя работа! – пак придоби смелост тя – За мене тръгнал да мисли! Ти мисли за това, щот ти рекох одеве! А моята тайна да пазиш, иначе сам Господ с гръм ще те удари, тъй да знайш!
- Ха-ха-ха….! Тръгнала с Господ да ме плаши! Не бой се, няма да те издам, но да знайш, че мен и от Господ ме е не страх! – погледна я с насмешка, но мигом видя, че тя се подразни от думите му, понеже сквернословеше.
-Я свали тоя парцал от главата си да те видя!- каза й, този път сериозно.
-Не тук – рече му тя и могом се прокле за глупостта си, пустата й суета щеше да й навлече беди. Заведи ме да се окъпя и ме пази да не ме видят.

***

Няколко дни изминаха от този момент, а дори и след месец Милъо войвода пак не можеше да забрави голия женски гръб, който тайно бе гледал, но повече го мъчеше изразът на пълно блаженство, който девойката придоби, докато беше до шия във водата. Тялото й не трепна от ледената вода и макар измършавяло, той се изкушаваше да си представи каква ли хубавица би била като се поналее малко. Дойде март и четата се стегна отново да тръгне по горите. Ялена тръгна с тях и макар другите да я знаеха като Яне, скоро истината започна да излиза наяве, макар хайдутинът да бе спазил обещанието си и да не издаде тайната й. Свидеше й се да отреже отново косите си, а стана трудно да ги събира в чалмата, тялото й се охрани, понеже вече не се налагаше сама да ловува, женските й форми започнаха да си личат. И когато една вечер започнаха да се шегуват с нея, тя извади моминската си премяна, която досега бе крила в бохчата и я облече, та поне да стои с достойнство пред тия мъже. Вечерно време тя развличаше всички с приказките, които знаеше от баба си или които сама си измисляше, а сутрин, по изгрев се отдаваше на молитви, винаги настрани от всички, усамотено, допускаше само Милъо да стои наблизо и да я наблюдава и присъствието му не я смущаваше.

През май стигнаха Юндола и тя знаеше, че вече не може да продължи с четата, а ще трябва да остане сама. Местността й хареса, заплени я със зелените си поляни и високите борови дървета, а и не беше толкова отдалечено от селата, понякога по поляните се виждаха селянки да пасат кравите или овцете си, имаше червени и черни боровинки, а също и гъби, ягоди, малини и къпини. Това изобилие й се хареса, мястото я омагъоса, чувстваше се тъй, сякаш винаги бе живяла тук, а и гласът, който винаги я съпровождаше й казваше, че тук е нейният втори дом, че тук трябва да се отдаде на молитви и да запоне да приема хора, беше й дадена също и дарбата да лекува някои болести.

Мъчно обаче се раздели с четата. Осъзна, че бе свикнала със закрилата им, знаеше, че може да оцелее и сама. Но тъгуваше по воеводата, който винаги я топлеше с погледа си,  галеше я като нежна прегръдка, а в най-студените дни винаги й даваше ямурлука си.

-Ако останеш тук, аз пак ще те намеря, хубавице и пак ще се върна при тебе! – каза й на сбогуване, а после се пошегува- Кой знае, може някой ден и жена да ми станеш! – и се засмя.
- Жена на хайдутин не ставам!- отвърна му със смях тя, а после с някакво примирение, сякаш си спомни отреденото й, добави – Аз съм се обрекла на Господа.
Тъжно му стана на воеводата, но не се сломи. Все жена беше, щеше да се огъне, щеше и тя да пожелае мъжка ласка някой ден. С тези мисли потегли той заедно с четата си, а Ялена дълго гледа след тях с мрачни мисли в сърцето.

***

Дълго Ялена се бори със себе си, но не влезе в пререкание с гласа, който й казваше да стои в Юндола и да помага на хората, не се опълчи срещу съдбата си, макар в очите й да не грееше вече онази веселост. Много хора се извървяха при нея, старо и младо, куцо и сакато. На някои веднага казваше, други отпращаше напръщена, че я занимават с дребни работи, но винаги чуваше конски тропот, когато войводата бе яхнал своя кон някъде далеч, почти чуваше дивашкия му рев след удържана победа, понякога мислено му говореше разни неща, разказваше му за себе си, макар да знаеше, че той няма да я чуе и вечер заспиваше с усещането за тихото тупкане на неговото сърце, а в сънищата си мълвеше “Миле, къде си Миле, воеводо…”

***

Минаха няколко месеца и един ден четата отново прекоси Юндола и остана да лагерува в горите недалеч от там, дето по-рано бяха направили набързо барака за девойката. Когато Милъо видя момичето, тя се беше променила доста и сега човешката й хубост бе придобила ореол на святост, макар очите й да бяха неспокойни. Мигом се затича към него и се хвърли на врата му и макар останалите от четата да бяха виждали и преди, че са близки, сега тяхната още по-голяма близост ги учуди още повече.
-Рекох ли ти, че пак ще дойда при тебе!А? – смееше се той и игриви пламъчета играеха в зениците му. -Хайде да те водя на черквата да се ожениме!
- Не се шегувай тъй с мен, войводо! Недей! – свъси се тя натъжена и го отблъсна.
И макар после всички да приказваха весело край огъня, те двамата седяха тихо и лицата им бяха мрачни. Той- обиден и отблъснат, понеже беше повлякъл цялата чета тук зарад нея, тя – недоволна че той не я разбира и че й е отредена такава съдба.

След два дни четата си тръгна и после девойката трябваше много да се моли, за да премахне болката и недоволството в душата си и отново да се смири в сърцето си. Започна да пости, молитвите й бяха усърдни и почти целодневни, ала тя често усещаше как умът й бяга при войводата и единствено се успокояваше с това, че усещаше, че той беше добре и не беше загинал в някое сражение.

***
Още два пъти идва войводата, вече сам, без своите другари, понеже не искаше да се чувства унижен и още два пъти го отпрати светата девойка. След всяко негово посещение терзанията й нарастваха, а молитвите вече сякаш не бяха достатъчни, за да спасят измъчената й душа. Докато един ден разбра, че вече не чува диханието му, че не усеща шумата, които той мачкаше с краката си, че не вижда лика му в ума си. Разтревожи се пророчицата и взе да разпитва всеки , който я посещаваше дали знае нещо за четата за Миле войвода и особено за самия предводител. Когато научи, че е жив, голяма радост озари сърцето й, но скоро след това то бе помрачено от мъка, понеже разбра, че той се бе влюбил в друга и бил като омагъосан.

Отхвърлен от нея, четникът бе отчаян, потъгува, но след няколко месеца, когато слезе по пазаджишко с четата си, видял чудна чешма, където била изобразена местна девойка, дъщеря на богаташа, който бил дарил парите за изграждането на тая чешма. Един от работниците, който противно на традицията трябвало да изрисува чешмата, се влюбил в момата, която често идвала да наглежда работите и понеже не можел да я има, не само изписал нейния лик на чешмата, ами вградил сянката й в чешмата, за да не я има и никой друг и скоро девойката се разболяла и умряла. Духът й обаче останал, не се преселил в отвъдното и сега измъчвал момците, които минавали покрай чешмата, образът от чешмата ги мамел, омагъосвал ги, понеже мъртвата още не била готова да се раздели със сладостта на живота си. Тъй и Милъо войвода попаднал в магията на тази местна красавица, притегляли го нейните червеникави коси и тъмни очи, докосвал с пръсти нежните  извивки на изображението и ходел до чешмата много по-често, отколко бил жаден.

***
Ялена вече не можеше да се съсредоточи върху хорските проблеми, приемаше ги с досада, понякога ги слушаше с едно ухо, понякога просто казваше, че през него ден няма да лекува или пророкува и скоро реши, че е време да се отдаде на пост и молитва, да се махне от хората и да пречисти душата си. Поразпита и чу за Големите скали, където живеели само орли, а човешки крак много рядко стъпвал, понеже било стръмно и опасно. И тъй, девицата нарами отново своя вързоп, заедно с един мех с вода и пое по тежкия път към скалите нагоре, минаха няколко дни, докато достигна поляната под върха и реши там да остане и там да се моли.

Душата й бе измъчена и сломена, търсеше решение, спореше с божествения глас, който напразно се опитваше да й вдъхне увереност, ала това само още повече объркваше изтощеният й ум, вечер заспиваше и кошмарите й се смесваха със сладки мечти, укоряваше се, че бе отпратила войводата и си казваше, че вместо да се мами по небесните престоли, редно бе да се отдаде на съпружеството, ала на сутринта всичко бе още по-объркано от пресния ден и тя не знаеше нито как да спаси Милевата душа от омагъосаната чешма, нито как да спаси своята душа от противоречивите мисли, които я бяха обзели.

На третата сутрин, почти обезумяла от мъка, тя се изкачи на най-високата скала, а под нея беше черна бездна, коленичи и не усети, че коленете й се разкървавиха и започна горко да се моли, като че ли така беше по-близо до Бога, но в словата й често можеше да се чуе “Миле, … Миле…” , докато вече сама не знаеше на Бог ли се моли или на своя възлюбен, божественият екстаз се бе слял с любовния и в измъчената й душа проблесна мисълта, че за да спаси него, трябва да пожертва себе си. Без да мисли, поддаде се на порива, който я беше обзел и полетя над бездната, орлите се рееха над нея уплашени, сякаш разбираха безумието й, накрая тялото й, което се блъсна в скалите надолу падна в реката и се разби о белите камъни, а кръвта й обагри в червено водата, която бясно се блъскаше и бучеше надолу. Вятърът скръбно зашумя в листата на дърветата и много по-надолу, където част от реката излизаше в чучура на една изографисана чешма, Милъо хайдутинът изпусна стомната, в която наливаше вода, понеже видя, че водата розовее. Ръцете му се разтрепераха, въобще и не помисли за стомната, която остави да лежи в коритото на чешмата и се отдалечи от чешмата като да беше чумава, понеже си спомни за Ялена, за своята първа любов и изведнъж образът на чешмата му се видя студен и мъртъв, вместо него той закопня за онази, която го беше три пъти отпращала.

Оттогава насам скалите се именуват Милеви скали, понеже вятърът още помни шепота на девойката, която вика своя възлюбен… Три дни по-късно Миле Войвода храбро загина в бой с турците из Родопите и душата му най-накрая бе съединена с душата на девойката, която се бе пожертвала за него, а за чешмата се носи поверие, че който пие от нея, си спомня за своята първа любов.

Край.
————–

* Ялена - това е измислено от мен име, като идеята беше да има диалектно звучене на думата “алена”. Едва три години след написването на този разказ (днес) видях в интернет, че в Гърция има такова име и то означава “светла” (yalene-светла, вариант на Елена). Дали Ялена може да бъде тълкувано и като диалектно на “алена” поради съседството на Бъгария и Гърция и омешването на нашите два народа, това не мога да спекулирам. В Русия вариации на това име са Йелена, Алена, Елена, Илена, Юлена. В България съществуват имената Явлена (от “явявам, явление”), Елена,  Алена (от “ален” – червен).

** Този разказ не се основава на никакви исторически данни или народни легенди. Всичко в него е измислица на автора. Милеви скали действително съществуват, намират се недалеч от Пазарджик, но аз никога не съм ги посещавала.

Be the first to like.

2 Responses to “Ялена*”

  • ARRI:

    Поздрави за хубавия разказ , макар и малко тъжен . Милеви скали се намират над Велинград . Препоръчвам ти , ако имаш възможност да отидеш . Адски релаксиращо място е .

  • Desi:

    Здравей ARRI,
    благодаря ти. Разказвали са ми, че е много хубаво там. Парадокс е, че живея в Пловдив повече от година, а още не ми се отваря път натам. Имам голямо желание да отида :)

Leave a Reply

Коментари
Времето лети…
June 2017
M T W T F S S
« Jun    
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930  
Скучни цифри